Иван живее тук - в дома за хора с физически увреждания в Кюстендил. За него това е най-истинският дом. Той е на 35 - точно толкова години не е изричал думата „мама". Изоставен е още като бебе. Но пък често казва думата „семейство" - то е при него, в общия дом.
„Никой не мога да съдя. Така се е случило, здраве да е. Тръгнеш ли да се предаваш, просто няма смисъл. Затова се борим смело напред и ...каквото дойде”, казва той.
Иван се ражда с аномалия на краката. Въпреки това обичал да се разхожда. До момента, когато лекарите решават най-страшното: „Нямах даже и 18, когато ми ги ампутираха. Постепенно се адаптираш... Аз си го знам положението. И да искам по-хубаво да стане, може и да не стане. Затова се примиряваш с дадена мисъл и това е”.
Вече 17 години Иван е в инвалидна количка. Но е открил начин да се чувства пълноценен - като майстори инвалидни колички: „През свободното време като има количка за ремонтиране, взимам количката и почвам - ако е нещо гумата спукана...откачам гумата, влизам тук, помпам гумата и търся къде е дупката, мажа мястото с лепило...”.
Досега Иван е поправил стотици инвалидни колички. Казва, че това го зарежда с желание за живот. Много хора търсят помощта му.
И не го прави за пари. А просто от желание да бъде полезен: „Пари не взимам, защото...знам, че хората като мен са с малка пенсия. Да му взема 2 лева за лепене, то е престъпление!!! Той си ги е спестил тия пари да си купи нещо друго”.
Не е сам
Освен че помага на хората в дома, Иван се грижи и за животните в двора - кучета и зайци. Грижи се и за пет кокошки: „Аз съм си ги купил, фуража също аз си го взимам. И така се занимавам с тях сигурно 10 години и повече”.
Казва, че не му липсва никой, защото всички, които обича, са тук. Има си приятелка - Надежда. Настанена е в дома с диагнозата „детската церебрална парализа": „Помислих си...първата ми любов! Харесахме се....Обичаме се! Това е най-важното нещо! Иван е много добър, много добър. Помага на всеки. У живота ми е той само!”
Има си и брат. Но не по кръв - а по душа и по съдба. „Иван е много борбен! Помага, раздава се! Това е точната дума! Когато поискам едно рамо, подава веднага. И така общо взето”, казва съквартирантът Иван Соколов.
В клас
Днес 35-годишният мъж е и ученик. Решил да продължи средното си образование, което преди години прекъснал.
„Сега уча вечерна форма в езиковата гимназия, сега съм 11 клас. Живот и здраве, догодина - 12 клас. Защото, за да работиш - трябва да има образование! А само с основно - няма как да те вземат на работа...”, казва Иван.
Освен майстор и и ученик, той е и служител в местното читалище по европейска програма. Тук се радва не толкова на минималната заплата, колкото на шанса да бъде сред хората.
„Доста се притеснявах как ще бъде възприет от другите му колеги, от общността, но за мое щастие Иван бързо се аклиматизира и сега можем да кажем, че той е душата на нашето читалище!”, подчертава председателят на читалище „Васил Левски” Петър Игов.
Програмата обаче скоро свършва, а за Иван най-голямата мечта е да бъде полезен и да работи. Затова се надява, че ще получи шанс да се докаже.
„По-друго е човек като работи навънка, да се реализира. Да видят, че хора в моето положение, имат желание за работа! Не можеш да седиш на едно място. Да седиш между четири стени, да се затвориш. Това ми е най-важното - да работя някъде. Независимо дали ще е в читалището или в друга институция, но да работя! С божията воля всичко ще се нареди!”
